В корпоративния свят има много ‘‘правилни‘‘ неща, много „официални“ истини – в презентации, в ценности, изписани по стените, в мотивационни цитати и т.н. Има обаче и други – малки, ежедневни, неудобни истини, които реално движат работата напред, но рядко се изричат на глас. Те са тази част от айсберга, която е под водната повърхност, но рано или късно се проявяват – в поведението на хората, в комуникацията между тях, във взаимоотношенията и изобщо в цялостната вътрешнокорпортивна култура.
Ето три от тях (валидирани лично от мен съвсем наскоро).
Малка истина №1: Защо не бива да се парадира с ранното ставане (въпреки че и аз обичам да ставам рано)
Реална история: Оперативен мениджър, гордеещ се с това, че е в офиса в 7:00 всяка сутрин. Постоянно говори за това и го използва като доказателство за дисциплина и лидерство. Изтъква колко много работа е свършил докато хората от екипа му пристигат около 9:00. Екипът му обаче е не просто уморен (предимно психически), а изтощен. Постоянното натрапване на ранното му идване в офиса влияе на мотивацията на хората му, напрежението расте постоянно и най-лошото от всичко е, че заради това свое поведение хората не виждат положителните му качества. А той има такива. И това е напълно нормално. Много често това, което е на повърхността, т.е. видимото, създава резистентност, която пречи на нас хората да видим какво има в дълбочина. Само една черта от характера или в лидерското поведение може да отблъсне хората страшно много.
Заблудата!
Само и единствено ранното ставане не прави автоматично хората продуктивни, още по-малко пък лидери. Ясното мислене, приоритизирането и способността да взимаме решения постига тези неща.
Лидерството не е състезание по часовник. То е способността да знаем кое е важно, да не бъркаме заетостта с ефективността и да създаваме ритъм и среда, които работят за хората, не срещу тях.
Истината:
Не е важно единствено кога започваме работа. Важно е какви решения взимаме, когато сме там.
Малка истина №2: Какво истински прави добър 1:1 разговор
Много 1:1 срещи изглеждат така:
- степен на изпълнение на проекти
- задачи
- срокове
- Има ли нещо друго?
След което идват въпросите от сорта на: защо хората не споделят, не поемат инициатива и не казват какво наистина мислят. На едно скорошно обучение участник ми каза: „Най-добрият ми 1:1 разговор беше този, в който шефът ми не ми казваше какво да правя, а ме изслуша и ме провокира.“
А истината е простичка (понеже обичам простичките неща):
Добрият 1:1 не е разговор само за работа. Той е разговор най-вече за човека в работата.
Това означава да има: повече въпроси и провокации (в добрия смисъл на думата) и по-малко съвети; да има повече слушане и по-малко прекъсване и не на последно място да има интерес към мисленето и отсрещното мнение, не само към резултата.
Истината:
Ако излезеш от 1:1 с повече яснота за човека отсреща – срещата е била успешна. Ако си излязъл само със списък задачи – просто си имал оперативка.
Малка истина №3: Суперсилата да казваме „Не“ — и кога да го правим
В началото на кариерите ни (а и не само тогава) имаме склонността да казваме „Да“ на всичко. На нови задачи, на допълнителни проекти, на молба за помощ или съдействие. Искаме да се проявим в добра светлина и да помогнем, но съвсем скоро започваме да се чудим защо сме претоварени, раздразнени и без настроение.
Един от най-ценните уроци, които съм виждал в практика, е: „Не“ не е отказ от ангажираност. То е защита на приоритета. Защо защита? Защото думата приоритет няма множествено число. От латински се превежда като първо по време и важност. Тоест „Не“-то е осъзнаване, логика и избор между действия. Естествено може това, което към момента се изисква от нас, да е по-приоритетно от това, което правим понастоящем. Въпрос на много фактори, проявяващи се на момента.
Истинската суперсила не е да казваш „Не“ агресивно, а навреме и ясно. Примерно:
- „Ако мога да го поема сега, рискувам качеството на изпълнение.“
- „Да, но предвид задачите, които имам, не в този срок.“
- „Ако това е приоритет, кое отпада?“
Истина:
Хората, които уважават времето си, учат и другите да го уважават. А хората, които не казват „Не“, много често казват „Да“ на хаоса.
В обобщение, малките истини не звучат велико, а още по-малко гениално. Точно те обаче правят работата по-човешка, по-ясна и по-устойчива. Не натрапването (примерно за ранното ставане). Не егото. А качеството на разговорите, решенията и поставянето на предели.