Настоящият пост е за един футболист, за превратностите на съдбата и за пропуснатите ползи следствие от решенията. Знаем, че животът, работата и постиженията ни зависят от решенията, които взимаме. Доказателство за това е следната история.

Кой е Енцо Шифо?

Виченцо Даниеле Шифо или накратко Енцо Шифо е един от най-добрите белгийски футболисти през 80-те и 90-те години на миналия век. ‘‘Той е твърде много италианец, за да е истински белгиец. Твърде много белгиец, за да е истински италианец. Твърде добър, за да е обикновен играч. И е твърде несъвършен, за да е сред божествата във футбола‘‘. Това са думи на треньора му в Интер – легендарния Джовани Трапатони.

Енцо Шифо е роден в Белгия, но и двамата му родители са италианци. През 1952 г. емигрират от Сицилия в търсене на по-добър живот, а през 1966-та г. се ражда малкия Енцо. Запленен е от футбола и още на 17 години през 1983 г. заиграва в мъжкия отбор на Андерлехт. Следващата година е тази обаче, която определя кариерата, изпълнена с постижения, но и с болезненото чувство, че е имал потенциал за много повече, отколкото е постигнал.

За големите избори в кариерата и рисковете, които крият те

Дали понякога и ние не изпитваме такова чувство в работен план? Да можем много повече, но да постигнем само част от потенциала си и от нещата, които можем. Та, през 1984 г. един друг Енцо – Енцо Беардзот (треньорът на италианския национален отбор по футбол, който е спечелил предходното световното първенство), кани Енцо Шифо в отбора. Белгийската федерация, узнала това, действа светкавично. Не само, че изпраща повиквателна за националния отбор, а и му гарантира титулярно място. И това е нормално. По това време вече наричат Шифо „белия Пеле“, а в италианския отбор, станал шампион само преди 2г., трябва да се бори за титулярно място.

И така белгиецът с италиански родители избира сигурното – заиграва за Белгия, което кара родителите и особено баща му да бъдат горди, макар и малко тъжни. Години след това Енцо Беардзот ще изрази огромното си съжаление и ще нарече изборът на Шифо прибързан и грешен – и за двете страни. А фактите подкрепят тази негова теза.

Решението за избор на национален отбор се оказва негативно както за Шифо, така и за самата Италия. На световното първенство през 1986-та Белгия отпада на полуфиналите от Аржентина на Марадона, защото няма солидността на Италия, а Италия отпада заради липсата на съзидателност в средата на терена, което е силната страна Шифо. На следващото световно първенство Белгия отпада на осминафинал пак поради същата причина въпреки огромния талант в отбора, Италия също въпреки наличието на гения Роберто Баджо. Просто до него в средата на терена липсва още един, който да му помага в изработването на голове. Енцо Беардзот споделя горчиво, че тези двамата заедно на терена биха били неудържими. През 1994-та г. Италия пак не печели световната титла, падайки на финала от Бразилия – на Италия отново  липсва достатъчно креативност, а Белгия, която е изключително талантлива, но не до там стабилна и солидна, е отстранена на осминафинал от Германия.

Как да пренесем опитът на Шифо в корпоративния свят?

Нека да се върнем към корпоративния съвременен живот. Динамиката, в която живеем, никога не е била на по-високо ниво. Налага ни се да живеем бързо, да мислим бързо и да решаваме бързо. Може да звучи малко парадоксално, но точно поради тези причини не бива да прибързваме. Припряността не е добър съветник и може спестеното време от бързото решение да доведе до повече вреди отколкото ползи. Ако освен бързо, взимаме решението и емоционално, тогава последствията могат да бъдат още по-големи. Затова, когато трябва да вземем решения примерно дали да сменим работата, града, позицията, дали да изпълним задачата по един или по друг начин или нещо друго, би било много полезно да погледнем дългосрочната картина по-ясен начин. Тоест ако вземем дадено решение сега, какво можем да постигнем дългосрочно, а не само в краткосрочен план. В същото време какво губим. Няма начин да не губим нещо, взимайки определящо съдбата решение. Въпросът е тази загуба на каква цена е.

Хубаво е, обмисляйки сериозно решение в корпоративен план, да мислим комплексно, обстойно и дългосрочно, но веднъж взето вече да не се обръщаме назад. Да не си казваме ‘‘какво щеше да стане ако……‘‘. Това само ще ни натовари, няма да ни помогне с нищо. И все пак почти всички решения могат да бъдат поправяни. Просто някои от тях с повече усилия и време.