За стреса се е писало много, пише се и със сигурност ще се пише много и в бъдеще. За стреса в работна среда също. Нека ви разкажа и своята гледна точка за него, как аз го възприемам, а и как реагирам на него. За да онагледя подхода си, ще го визуализирам с история.
Как започна всичко?
И така… действието се развива през далечната 2013 г. Вече работя 2 години като обучител в сериозна компания и с времето осъзнавам и виждам как стресът не идва чак толкова много от задачите, проектите и отговорностите, колкото от това, което стои между тях. А именно от взаимоотношенията, поведенията, неизказаните думи, предозирането с излишни думи, неподходящият подбор на думи и т.н. И най-вече от егото или по-точно казано от хората, които не могат да контролират егото си. Може би от този момент започнах да развивам непоносимост към хора, които не могат да контролират егото си, но това ще е тема на друга статия.
Мениджмънтът събира целия екип на отчетна конференция, която е съпътствана от тиймбилдинг. И като всеки човек с относително здрав разсъдък и обективност, очаквам на отчетната конференция да има отчетност, стратегии и комуникиране на планове за бъдещето. Каква беше моята изненада, когато не последва нищо такова! Около половин ден ни се изказваше как проблемът на компанията ни е, че мениджмънтът е на много високо ниво и всички останали хора трябва да догонят това ниво. Стигна се и до там да се казва, че прекаленото високо ниво на мениджмънта плаши и потиска останалите, защото осъзнавали колко е невъзможно от всички останали да бъде постигнато то.
До какво води подобно поведение?
Познайте дали някой от нас изслуша внимателно втората част от конференцията? Много добре помня чувствата и емоциите, които изпитах тогава. Водещото може би не беше точно стрес, а яд и то толкова голям, че не можах да спя цяла нощ. Честно казано, не помня друг случай, в който настроението ми да се отразява на съня ми. Питах се не само как може да се говори толкова арогантно на около сто и двайсет човека и как може хората да не осъзнават тези думи до какво причиняват. Основното, което се питах, е защо тези думи са съпътствани само от мнения, не от факти; защо е необходимо толкова голямо его и защо няма и грам самокритичност. Ако мениджмънтът е толкова добър, колкото сам се изкарваше, защо трябваше да се натрапва. Не би ли бил видим и припознат от самите нас – хората под него. Сега вече осъзнавам, но тогава не можех. Ставаше въпрос за очевидни проблеми с идентичността на хората от мениджмънта – не от всички, разбира се, основно от двама.
Каква би следвало да е нашата реакция?
След като премислих цялата тази ситуация тогава и след като се опитах да я погледна от няколко ъгъла се запитах: защо това ме е натоварило чак толкова много до степен да не мога да заспя. И стигнах до разсъждението, че надали хората причинили този мой яд осъзнават или пък им пука, че аз съм бил ядосан и стресиран. Стигнах до извода, че причините за моите чувства, в случая стрес, е начинът, по който аз съм позволил да ми се повлияе. И се запитах: Защо съм го позволил? Защо съм го допуснал?
Тогава разбрах колко важно е човек да постави на самия себе си предели. Всеки от нас чува много неща, но наша е отговорността до къде ще позволим да ни въздействат. Повечето хора надали някога ще се интересуват как ние възприемаме думите и поведенията им. По-скоро хората са фокусирани върху това да изкажат своята гледна точка и да аргументират мнението си. А понякога това мнение може да бъде много много далече от фактите, а оттам и от реалността.
В днешния корпоративен, а и в личен, свят, психическата устойчивост е безценна. Тя няма алтернатива. Но практически как да я постигнем? Според мен най-вече като си поставим за цел да бъдем малко по-дебелокожи или за да звучи по-добре, нека кажем – да не бъдем прекомерно чувствителни. Ако не работим върху това, вредите ще са най-вече за нас самите.
В корпоративната реалност винаги ще има напрежение, его, недомлъвки и шум. Но между всичко това стои нашата лична отговорност – да изградим вътрешен филтър.
Филтър, който пропуска фактите и блокира ненужния шум. Защото именно този филтър определя колко устойчиви сме – и колко дълго ще издържим в този маратон, наречен работа. Днес, когато чуя подобни на горепосочените думи, вече не се ядосвам. Просто си казвам: „Ето го пак егото, на човек, който има възможност за изява.“ После си сипвам кафе или отварям бира (в зависимост от часа през деня) и продължавам нататък – защото стресът не е в думите на другите, а в това да решиш доколко на сериозно да ги вземеш.