Как започна всичко?
Нека се върнем 6 години назад. Датата е 13.03.2020 (все още си я спомням много добре). Тъкмо приключих с едно обучение, качвам се в колата и слушам по радиото, че всичко в държавата затваря. Заради COVID-19 се забраняват неща като излизане от домовете и събирания. Налагат се още куп ограничения. Единствените отворени магазини са хранителните. Единствените позволени разходки навън са само за собствениците на куче.
Моята работа обаче се състои в това хора да се събират на едно място, и то присъствено. Изведнъж останах без никаква работа. Не просто с малко работа, а никаква. Мейлите и телефонните разговори рязко спряха. Всички обучения бяха отменени или отложени. Компаниите не знаеха какво предстои. Никой не знаеше.
Спомням си как седях вкъщи и си задавах въпроса: „А сега какво?“
Как стигнах до решението за промяна?
По онова време бях един от хората, които не вярваха особено в онлайн обученията. Дори бих казал, че ги отричах. Не вярвах, че могат да бъдат достатъчно интерактивни и толкова ефективни и че могат да заменят присъственото преживяване. И донякъде бях прав. Но пропусках нещо важно. Онлайн обученията не трябваше да заменят присъствените обучения. Те трябваше да решат проблем, а кризата бе създала точно такъв.
След няколко дни мислене осъзнах, че изборите, които имам, не са кой знае колко – всъщност бяха само два – първият беше да чакам светът да се върне към старото си състояние, а вторият беше да се адаптирам към новото. А новото със сигурност предстоеше. Малко преди това бях чел някъде, че човек в живота си преминава през минимум един катаклизъм. Този катаклизъм може да бъде природен, икономически, социален, политически или от някакво друго естество. Спомних си за това и си казах, че явно това ще е моят катаклизъм. Помислих трезво и си казах: ‘‘Какво толкова?‘‘. Жертвата, която трябва да направя, е да си седя вкъщи. Въобще и не може да става дума за сравнение с хора, които са преминавали през катаклизми от сорта на война, загуба на всички спестени пари или пък някакво екстремно природно бедствие.
В този момент започнах да проучвам онлайн платформи, да се свързвам с всичките си клиенти и да им предлагам да преминем в онлайн режим, докато е такова положението. Мислих как да адаптирам съдържание, упражнения и дизайн на обученията. Опитвах се да намеря работещия модел при този вид обстоятелства. Връщайки се назад, без притеснения мога да кажа, че меко казано първите онлайн обучения не бяха шедьоври. Обаче бяха начало. А не започва ли всяка адаптация с точно това.
До каква равносметка стигнах?
Днес, години по-късно, гледам назад и си давам сметка, че кризата ми даде нещо, което комфортът никога нямаше да ми даде – развитие. Защото комфортът ни кара да повтаряме това, което вече работи. Кризата ни кара да открием това, което е възможно, но което поради една или друга причина не опитваме да правим.
За мое щастие времето, в което нямах работа, беше само около месец. След този месец. трансформирайки подхода си и превъзмогвайки себе си за това да правя онлайн обучения, видях, че нещата ще се случат – просто по различен начин. Приспособявайки се към този начин, моята работа пак потръгна, а и честно казано още повече се разви. Между другото, точно по това време взех решение и да съм по-активен тук, в LinkedIn. Казах си, че не бива просто да гледам, а да участвам и да споделям гледна точка, което също се отрази изключително положително на работата ми.
Каква е положителната роля на кризите?
Кризите стимулират и това не важи само за бизнеса. Важи за екипите, за лидерите, за организациите и изобщо важи за всеки човек. Много компании преминаха през същия процес. Пандемията принуди организациите буквално за седмици да преминат към дистанционна работа и дигитално обучение – промяна, която при нормални условия би отнела години. Изследвания показват, че COVID-19 значително ускори дигиталната трансформация на обучението и развитието в компаниите, а голяма част от тези практики останаха и след кризата.
Оказа се, че това, което изглеждаше като временна мярка, се превърна в нова възможност. Много организации откриха, че могат да достигат повече хора, по-бързо и по-гъвкаво чрез онлайн формати.
След първоначалния шок и последвалото притеснение осъзнах нещо важно и то е, че кризите рядко ни дават това, което искаме, но често ни дават това, което ще бъде добре в бъдеще . Те разбиват рутините и поставят под въпрос убежденията. Показват ни ограниченията на старите модели. Обаче ако сме готови да учим и да се превъзмогваме, ни правят по-силни.
Днес аз лично все още предпочитам присъствените обучения. Енергията в залата е трудно заменима (да не кажа незаменима). Но ако трябва да бъда честен съм благодарен, че през 2020 г. бях принуден да изляза от така наречената зона на комфорт. Понеже ако кризата не беше дошла, вероятно още щях да обяснявам защо онлайн обученията не работят – с други думи казано, щях да продължавам да проявявам излишен и никому непомогащ инат, вместо да ги провеждам. А аз си ги провеждам дори и днес.
Какъв е изводът за мен от тази ситуация! Следващият път, когато попаднем в трудна ситуация, нека да си зададем един различен въпрос. Не: „Защо това се случва на мен?“ А: „Какво ме учи тази ситуация, което няма как да науча по друг начин?“
Понякога най-добрите възможности пристигат маскирани като проблеми. А бъдещето и добрите резултати често започват точно там, където свършва рутината, комфортът и познатото.
Накрая на тази статия бих искал да попитам и всички, които успяхте да я прочетете до края: „Коя криза във вашата кариера и кое от нещата, които научихте от нея, по-късно са се оказали едно от най-добрите неща, които са ви се случвали?“